BLOG

Интервю с Дилян Марков

Какво за теб е фотографията? Какво беше в началото, какво е сега?

Наскоро отговарях на този въпрос в интервю за официалния сайт за посланици на Sony, защото от една година съм официален посланик на Sony за България. За мен смисълът да правя фотография е тогава, когато тя докосва душите на хората. Тогава, когато радва хората, впечатлява ги, вдъхновява ги и те искат да имат тези снимки на стената си вкъщи – това ми давам смисъл. Занимавам се с фотография от детските си години. Тогава имаше клубове и кръжоци в училище. Правех го, защото ми харесваше. Баща ми беше любител фотограф. Даде ми първия фотоапарат и ме запали по фотографията.Преди да започна да уча фотография учех в МЕИ и тогава във ВИТИЗ се откри за първи път специалността „Художествена и приложна фотография“. Беше в началото на 90-те години.Започнах да се подготвям тайно за изпитите във ВИТИЗ, да ходя на уроци и когато ме приеха прекъснах следването в МЕИ, което беше голям стрес за моите родители.

В началото фотографията за мен беше всичко. Започнах да се опитвам да работя фотография. Направих първото си студио. Работехме в много интересни години. Тогава фотографията прохождаше, медиите се развиваха. Излизаха много списания. Имаше много възможности фотографиите да се публикуват и показват. Началото беше бум. Големият проблем беше техниката. В България не се продаваха много фотоапарати, нямаше избор и беше трудно да се намери професионална техника. Едно от сериозните предизвикателства за нас беше как да осъществим идеите си, които имаме, без техника. С годините този проблем се преодоля. Бяхме група от 8-10 фотографи в София. В момента техниката стана толкова достъпна и евтина, че всеки, който желае да изрази себе си, може да го направи чрез фотография. Достатъчно е да имаш какво да кажеш. Развитието на технологиите разви много и фотографията. Техниката стана лесно достъпна. Вече я няма тайната на черната стаичка, в която ти правиш нещата и докато не видиш проявения филм не знаеш това, което си работил, ще се получи ли, няма ли да се получи. В началото беше страст, търсения, опити, експерименти. Сега за мен фотографията е красота. Аз харесвам красива и интересна фотография, фотография със смисъл, фотография, която разказва история, показва уловен момент, фотография, която човек, ако си закачи на стената вкъщи, ще му достави удоволствие, защото тя ти разказва и говори.

Откъде черпиш енергия и вдъхновение?

През годините съм снимал различни неща. Като студент снимах хора по улиците, защото професорът, който ни преподаваше, Румен Георгиев снимаше Фотография на ежедневието. Вдъхновявахме се от него и искахме да снимаме като него. После, когато завърших, започнах да снимам мацки, модели, корици за списания, така се завъртя животът ми в тази комерсиална фотография свързана с модата, списанията и лайфстайл историите. Осъзнах с времето, че ми харесва да правя фотографии на хора, защото самото общуване с тях ми харесва, комуникацията с тях е интересна. Предизвикателството за мен е да намеря доброто излъчване и да извадя добрия момент от работата си с тях. И до ден днешен ми е интересно да видя как ще успея да  предразположа човека и какво ще извадя от него. Намирам дребни предизвикателства всеки ден в работата си. Поставям си малки цели и задачки, които следвам, за да стигна до по-голямата идея, която имам. За да може човек да снима и да работи толкова години едно и също нещо, трябва да е влюбен в това, с което се занимава, да го харесва, да се е посветил изцяло на него и тогава нещата се получават.

Има ли конкретна снимка, с която се гордееш най-много?

Има фотографии, които харесвам и които стоят в портфолиото ми години наред. Като студент ни преподаваше Константин Джидров по Сценография. Той казваше, че ако си мислиш, че си направил някоя снимка, която много ти харесва, подари я на приятел. Той ще си я закачи в къщи на стената и така ти ще можеш да продължиш напред правейки нови и по-интересни снимки, а не да се радваш на неща, направени преди 20 години, така ще можем да се развиваме и да търсим. Една от моите любими е снимка, която е била корица на френското списание „Фото“. Тази снимка е на една млада и секси репортерка Нели Атанасова. Харесва ми по-скоро историята около снимката. Други мои любими снимки са от кампанията на Spetema. https://dilianmarkovstudio.com/en/portfolio/spetema/ 
Историята им е следната: Построихме в студиото басейн, облякохме го в черни платове, снимахме един ден проби, проявихме филмите, изкопирахме копия. Направихме творческа среща. Обсъдихме до каква част еротиката е приемлива за проекта. След това се затворихме с моделите за още 2-3 дни в студиото. Направихме тази серия от 6-8 кадъра.Това е един от най-зле платените ми фотографски проекти, но снимките останаха като моя визитка. Парите са важно нещо, дават ни самочувствието на добре платената работа, но творческият импулс, заряд и сила е много по-важен от парите. Трябва да правим фотография, която ни харесва и ни доставя удоволствие, независимо дали е добре платена или не.

Какво насочи твоето развитие към комерсиалната фотография?

Самият живот и хората, които срещах по пътя си и които искаха да работя по дадени проекти, те ме насочиха към комерсиалната фотография.

Кое е най-силното ти качество, което ти помага в работата?

Аз си харесвам работата. Като по-млад повече работех, отколкото време прекарвах със семейството си. „Запознах се“ със сина си, когато той беше на година и половина и отидохме заедно на море. Грубо казано, това е метафора. През цялото време само работех. Т.е ако ти не обичаш работата си, няма как да успяваш.

Имаш ли любим фотограф?

Когато започнах да се занимавам с фотография, информацията за нея се намираше трудно. Нямаше Интернет. Западното влияние беше ограничено. Донесеше ли някой албум, веднага се събирахме да го разглеждаме. Информацията и снимките, които стигаха до България бяха малко. Повлияли в работата ми са Хелмут Нютон, Ричард Ейвидън и др. Като цяло харесвам класически фотографи. Споменатите са идоли.

Колко често се случва клиенти да ти дадат творческата свободата да създаваш или в повечето случаи те определят рамките до които да се простираш?

През годините съм извървял дълъг път и съм работил по различни проекти. Класическият и най-често срещан вариант – конкретно задание съгласувано с клиента. Ти свършваш работата и даваш собствения си почерк, но нещата са предначертани от агенцията и твоето творчество е по-скоро как да визуализираш техните представи. Това е скучна фотография за мен, да, носи пари, но по-голямо удоволствие и наслада носят проектите, които ти дават възможност да развихриш собствената си фантазия и вдъхновение и да направиш това, което искаш. Календари, творчески кампании. Последните години се насочих в работата с крайни клиенти, където няма агенция, не че не работя и такива. По-малки клиенти, които ти се доверяват на теб, освен като на фотограф, но и като на автор, който да разработи някакви неща, които да им харесат. Човек работи в различни периоди.

Преподаваш фотография. Кое е най-голямото предизвикателство като лектор?

От най-ранните си студентски и след студентски години моят професор Румен Георгиев ме подготвяше за негов наследник във ВИТИЗ, за съжаление аз късно осъзнах това. Още докато бях студент, не бях завършил, той ме прати в Техникума по фотография да преподавам „Практика на фотографията“ на учениците. Изкарах няколко години. Най-големият сблъсък за мен с тях беше това, че аз отивам при хора, които според мен се интересуват от фотография, а те бяха тинейджъри, които просто завършваха гимназия и по една или друга случайност бяха във фотографска паралелка. След което той ме направи негов асистент във ВИТИЗ. Трябваше да преподавам на студентите тогава, когато бяха „най-важните“ снимки в живота ми. Не ми се получи. После преподавах фотография в Колеж за екранни изкуства. От няколко години преподавам „Комерсиални фотографски проекти“ и „Фотографии за пътешественици“.

Най-голямото предизвикателство в момента е да задържа вниманието на студентите. Да ги накарам да им е интересно. Сега има много информация, ако човек се интересува може всичко да намери в Интернет. Въпросът е как да отсеем истинската информация от аматьорската, защото всеки, който има достъп до компютър може да качи какво ли не. Другото голямо предизвикателство е да се подготвя за часовете, да успея да им предам моя над 20 г. опит по начин, който да ги вдъхнови, да достигна до техните интереси и да ги мотивирам да работят. Ако успея да мотивирам от 15-20 човека 1 или 2-ма да работят, то това за мен е достатъчно. Идва момент, когато има какво да споделиш с хората, но те трябва да искат да го вземат.

Снимаш ли за удоволствие и какво?

Да. Снимам много за удоволствие. Имаше момент, преди години, когато до такава степен фотографията ме беше изтощила - общуването с тогавашните известни хора от сцената, хора известни за месец-два и след това изчезващи, хора ставащи популярни заради парите и заради славата, че аз не исках да снимам. Ходех на работа, правех си снимките и апарата не го вадех извън работно време.

Един ден случайно моят приятел Енчо Найденов ме срещна и каза: - Искаш ли да пробваш едни нови апарати? Така се запознах с безогледалната система на Sony - едни камери, които са компактни и  които ми дадоха възможността  да имам качествени изображения. Говоря за период преди 6-7 години. Обичам да пътувам и в едно такова пътуване взех един от тези апарати със себе си. Имам кемпер и мога да си позволя пътешествие по месец и половина-два. Така започнах отново да снимам, заради нещата, които виждах. Тези компактни камери върнаха желанието ми да снимам и аз започнах да си организирам фотографски пътувания, заради самите пътувания и снимките, които можех да направя. Това върна желанието ми да работя и да снимам.

С Темелко Темелков и неговата компания около година и нещо правихме един проект, който се казваше фотографски базар „Облик“. Пазар за отпечатани фотографии в рамки. Самите автори продаваха фотографиите си. Така че хората да си вземат нещо, което да отнесат в къщи и да сложат на стената. Искам да ви кажа какво невероятно удоволствие изпитвам, когато срещу мен застане човек (понякога хората не ме познават) и ми каже: Супер е това, страхотно е, откъде е? А аз му разкажа и той си купи моя фотография, защото му е харесала и го е докоснала. После си я закачи на стената и ми изпрати снимка. Тогава изпитвам по-голямо удоволствие, отколкото да работя по някоя голяма кампания в услуга на корпорация. Снимам за удоволствие винаги, когато мога. През годините снимах с различна техника. Пускам фотографии в конкурси, пускам фотографии за изложби. В момента това, което ми доставя удоволствие е да правя фотографски проекти, които имат значение за мен и ако те имат значение в последствие и за другите хора, това е още по-ценно.

Спомняш ли си най-комичния момент в твоята работа?

Не си спомням най-комичния, но си спомням един забележителен и интересен момент в моята работа, доста интересен. Снимах Лили Иванова за корица на  албума й „Ветрове“. Имаме среща преди снимките. Разбрали сме се какво ще снимаме и всички детайли. Тя е страхотен професионалист. Правят й грима и косата, и точно преди да започнат снимките става авария, и тока спира. Аз работех тогава в едно мазе в института за космически изследвания на Българска академия на науките. До такава степен се притесних, че казах, че ще отида да проверя какво става и не се върнах докато тока не дойде. :) Слава Богу за час-час и нещо се реши проблема. Направихме снимките. Станаха страхотни. Тя ги хареса. Албумът излезе, но тази история се е загнездила дълбоко в съзнанието ми, с това колко комично изчезнах.

Каква е ролята, която фотографът има в обществото?

Много сериозен въпрос. В момента тази професия до голяма степен се разми и нейното разбиране вече не е такова каквото беше. Но това, което съм забелязал през годините, е че (говоря за 2000-2010 г.) тогава имаше бум на развитие на медиите, фотографите създаваха изображения, които формираха критериите и разбиранията на аудиторията. Ние фотографите, продуцентите, гримьорите и фризьорите създадохме едни звезди, които в последствие възпитаваха децата ни на естетика. Затова смятам, че когато ние сме отговорни като хора има значение и каква фотография правим, какво публикуваме, за да може хората, които я гледат, да изграждат правилна преценка за живота и реалността. Затова фотографите трябва да са отговорни и да имат житейска позиция.

Когато оценяваш дадена фотография кое първо приковава вниманието ти?

Първото, което ми прави впечатление, е съдържанието на фотографията, т.е. това какво е снимано как е снимано, как е уловен мига, момента, какво е посланието на фотографията, светлината, това са нещата, които ме вълнуват. Харесва ми истинската - чиста фотография, която няма значение с какво е снимана. Ако ти можеш да уловиш момента, да разкажеш историята, особено в това море от изображения, което ни залива, ако ти можеш да извадиш нещо ценно и смислено и да го покажеш..това е ценното. Когато обаче си уловил хубав момент и имаш добра идея, ти трябва да можеш да я разкажеш подобаващо. Техническото изпълнение има място във фотографията, има място в създаването на творби и не се получава колкото и да ти е брилянтна идеята, ако тя не е технически изпълнена, някак си остава добра идея, аматьорски разказана. 

Трябва да има техническо ниво фотографията, но водещото като цяло е посланието, смисълът, историята, която се разказва в една фотография, животът,  който протича в нея, а не толкова перфектната снимка с брилянтния фокус и остротата на кадъра. Обикновеният зрител не разбира с каква оптика сме снимали, той не се впечатлява от печата на хартия, но хората се впечатляват от уловения момент, от истината, която виждат в тези фотографии, от живота, който виждат.

Какво те мотивира да приемеш предложението ни да си част от журито, което ще оценява участниците в годишния фотографски конкурс? 

Възможността да видя млади и не само млади хора, но и интересни хора, как мислят и какво искат да покажат. Само по себе си е предизвикателство и ми е интересно. Аз се шегувам, че едно време ме канеха по конкурси и изложби, а сега вече ме канят да ги оценявам и журирам, което всъщност е част от живота. Снимаш, изявяваш се, след което започваш да предаваш опита на хората.

Какво ще кажеш на хората, които все още изпитват колебания дали да се регистрират в конкурса? 

За мен участието в конкурси и колективни изложби, показването и сравняването на фотографията, която правим е най-ценното и най-важното, особено в конкурси, когато не те познават кой си. Когато журито просто гледа твоите фотографии и ги оценява. Единственият начин да разберем на какво ниво сме, да ни виждат хората, да оценяват нашата работа е като участваме в такива конкурси. Аз непрекъснато се пробвам и участвам. Кога успешно, кога не. Пускам много в международни конкурси и понякога, когато не ме изберат си казвам, че явно не съм уцелил добре темата. Когато те изберат за изложба или получиш награда е хубаво, но и самото участие е важно. Кара те да се концентрираш, да се замислиш кои фотографии ще пуснеш, кое ще покажеш, какво ще си помислят хората за тях. Това е част от личностното изграждане и развитие. Няма никакъв смисъл да си държим снимките в къщи, да ги пускаме в социалните медии и хората да ги лайкват, няма лошо, обаче когато бъдат отпечатани на хартия, когато бъдат включени в изложба или конкурс, хората ги виждат, въздействието е много по-силно и нещата са много по-ценни, затова участвайте във всякакви конкурси.

Запишете се, участвайте! Аз смятам, че участието в конкурсите трябва да е на олимпийски принцип, важното е участието, а не спечелването, хубаво е да спечелите, но успеха идва с времето, ние се научаваме да подготвяме и правим фотографии за конкурси и хората ни забелязват. 

MORE BLOG ARTICLES

Интервю с Георги Неделчев
06.12.2018 г.
За мен фотографията е начин на живот, мироглед. Тя не приключва с края на работното време. Постоянно наблюдавам и си композирам, анализирам...
Интервю с Начо Каменов
16.09.2018 г.
Какво за теб е фотографията? Какво беше в началото, какво е сега? Тя е голямата ми тръпка! В началото беше нещо неизвестно и любопитно, сега е професията ми.
Интервю с Бони Бонев
22.01.2019 г.
Какво за теб е фотографията? Какво беше в началото, какво е сега? И в началото и сега винаги е била магия.... защото създава илюзия, че спира времето, а на всеки един от нас му се иска да може да го спре.